ЧАСТ 4 — Я нашёл племянника со сломанной ногой у своих ворот, а его сестра попросила не возвращать их домой — мой человек побледнел

ЧАСТ 4

Елена произнесе последните думи толкова тихо, че едва я чух.

— Каква сделка?

В 22:27 болницата позвъни. Сестрата каза, че Лео се е събудил и повтаря едно име.

Дийн Холт.

Оставих Ребека под надзора на полицая и тръгнах към болницата. Виктор вървеше до мен, но този път не носеше оръжие. Носеше металната кутия от мазето, увита в прозрачен пакет.

— Ако Дийн е дошъл за децата, няма да стигне до тях — каза той.

— Не искам да го спираме с хора.

— А с какво?

— С това, което е вътре.

Пред стаята на Лео стоеше мъж с бежово палто. Беше едър, гладко обръснат и държеше в ръката си детска количка за играчки, сякаш беше дошъл на посещение при невръстен роднина.

— Томас Морети — каза той. — По-стар си, отколкото очаквах.

— А ти си по-смел, отколкото е разумно.

— Не съм дошъл да се карам.

— Тогава защо си пред стаята на момчето?

Дийн погледна към стъклото.

— Защото баща му ми дължи нещо.

— Итън не ти е дължал живота на децата си.

— Итън ми дължеше пари. После реши да ме предаде.

Виктор направи крачка напред, но го спрях с ръка.

— Какво продаде брат ми?

Дийн се усмихна уморено.

— Не е продал. Защитил е хора, които щяха да бъдат принесени в жертва заради една строителна сделка. В пристанищната зона имаше изчезнали работници, подправени разрешителни и списък с имена. Итън беше намерил доказателствата. Искаше да ги предаде на журналистка.

— И ти си го спрял?

— Не. Ребека го направи.

Ребека се появи в края на коридора, придружавана от полицая. Очите ѝ бяха зачервени.

— Дийн, млъкни.

— Ти ми каза, че папката е у него — отвърна той. — Каза, че след смъртта му ще вземеш къщата, ще върнеш дълга и ще изчезнеш.

Ребека се обърна към мен.

— Итън щеше да те убие с тази история. Щеше да унищожи всички ни.

— Затова го остави да умре?

— Не съм го убивала!

Лео се размърда зад стъклото. Вратата се отвори и сестрата каза, че може да вляза за кратко.

Момчето беше бледо, с гипс до бедрото. На шкафчето му стоеше пластмасовата чашка с вода. Той ме хвана за китката.

— Дийн каза на мама, че ако татко не даде папката, ще вземе нас.

Дийн сведе глава.

— Бях изпратил човек да го уплаши. Не знаех, че Ребека ще затвори децата.

— Но си знаел, че са там.

Той не отговори.

Изнесохме металната кутия в малката зала за посетители. Полицаят я отвори пред всички. Вътре имаше не пари, а флаш-памет, нотариално заверени копия и тетрадката, в която Лео беше писал датите на заключванията.

Имаше и писмо от Итън до мен.

„Томас, ако четеш това, значи съм закъснял. Не пази децата от истината. Пази ги от хората, които я използват.“

Под писмото беше прикрепена карта с адрес на склад и имена на четирима бизнесмени.

Дийн пребледня.

— Това ще унищожи града.

— Не — казах. — Ще унищожи тези, които са го купили.

Елена позвъни на журналистката, чието име стоеше на плика. Тя пристигна преди полунощ с двама редактори и копира документите на място. Полицаят запечата кутията, но този път никой не ми я отне. Доказателствата вече не бяха мои. Бяха на всички, които имаха право да знаят.

Ребека седеше сама на пластмасовия стол.

— Томас — каза тя, — не знам какво ще стане с мен.

— Ще има разследване за парите, за мазето и за децата.

— Мога да обясня.

— Обясни на Лео.

Тя влезе в стаята с наведена глава. Лео я погледна дълго.

— Защо каза, че татко не ме обича?

Ребека заплака.

— Защото бях уплашена.

— Аз също бях.

Това беше всичко. Нямаше прошка. Нямаше прегръдка. Само истината между тях, малка и тежка като камък.

Дийн не избяга. Предаде счетоводните си книги на журналистката и подписа показанията си заради по-малката си дъщеря, която живееше в друг щат. Не го направи от доброта. Направи го, защото разбра, че мрежата около него вече няма къде да се скрие.

Аз също направих избор.

На следващата сутрин подписах документите, с които попечителството над Лео и Мая преминаваше към мен. Не ги заведох в имението си с въоръжени пазачи и затъмнени прозорци. Наех малка къща близо до болницата, повиках детски психолог и оставих Виктор да управлява бизнеса, без да води нито един разговор пред тях.

Когато Мая се събуди, поиска хляб.

Този път сама избра парче, намаза го с масло и го остави настрана.

— Това е за Лео — каза тя.

Лео вече спеше. На шкафчето до него лежеше писмото на баща му, сгънато внимателно в четири.

Попитах я:

— Искаш ли да го събудим?

Тя поклати глава.

— Нека първо си почине. Аз ще пазя него.

Коленичих пред нея.

— Не е нужно да пазиш всички, Мая.

Тя ме погледна сериозно и посочи гипса на брат си.

— А кой ще пази него?

Не намерих красив отговор. Само я прегърнах и усетих как малките ѝ пръсти се отпускат в ризата ми.

По обед журналистката се върна с разпечатана първа страница. На нея пишеше за изчезналите работници, подправените разрешителни и схемата, която Итън беше събрал до последния си ден.

В долния край имаше снимка на брат ми.

Лео отвори очи.

— Татко изглежда уморен.

— Беше уморен — казах.

— Но не се отказа, нали?

Погледнах към металната кутия, която вече не криеше нищо, и към двете деца, които бяха оцелели, защото едно шестгодишно момче беше пропълзяло до моите врати.

— Не — отвърнах. — Не се отказа.

Лео протегна ръка към сестра си. Мая сложи в нея половината от своето парче хляб.

А аз за пръв път прочетох писмото на Итън докрай — и под последния ред видях още една бележка, написана с детски молив:

„Чичо Томас дойде.“